Тома Биков с убийствен вестникарски анализ за „несамоопределилия“ се Румен Радев

Остава малко повече от месец до предсрочните парламентарни избори, а ситуацията след тях изглежда все по-неясна и от гледна точка на бъдещи коалиционни формули, и от гледна точка на посоката, в която ще се развива България след тях. Социологическите агенции обявиха формацията на Румен Радев „Прогресивна България“ за първа политическа сила, но това сякаш е единственото, което се знае за нея на този етап. Самият Радев посочи двама от секретарите си в президентството, Гълъб Донев и Димитър Стоянов, за представляващи коалицията, с която ще се яви формацията. Това беше изненада. Но не изненада, която поражда ентусиазъм, а такава, която предизвиква озадачаване и въпроси.

Подобно озадачаване породи и името на партията. Според политологическите критерии то носи в себе си преди всичко ляволиберален заряд. В Европа прогресивни се наричат само левите формации. Групата на Партията на европейските социалисти (ПЕС) в Европейския парламент например се нарича Прогресивен алианс на социалистите и демократите. На този фон дойде и изненадващата констатация на бившия началник на кабинета на Радев, бивш евродепутат от ПЕС и настоящ ключов фактор в „Прогресивна България“ Иво Христов, според когото бившият президент не е консервативен човек. Наричам тази констатация изненадваща, защото доскоро за Радев се говореше като за български вариант на консерватора Орбан.

Самият Христов е достатъчно идеологически грамотен човек, за да прави разлика между консерватор и социалист, и това, което казва, вероятно не е случайно. В първото си телевизионно интервю като партиен лидер самият Радев не се самоопредели идеологически и остави това да направят опонентите, конкурентите и привържениците му. Този факт не помогна много да се разбере какви идеологически убеждения има бившият президент. Последното е парадоксално, защото след 9 години на президентския пост би трябвало този въпрос да бъде напълно излишен. Все пак един президент има достатъчно време и възможности да покаже политическите си убеждения.

Наясно съм, че в българската политика трудно може да се говори за идеологическите параметри на партиите. Вероятно те нямат и голямо значение, защото отдавна ситуационността, а не идеологическият заряд играят решаваща роля за успеха или неуспеха на определена формация. Все пак в българската политическа система има крайна десница в лицето на „Възраждане“, която изразява публично симпатиите си към ислямисткия режим в Иран, и партия като „ДПС – Ново начало“, която представлява интересите на етнически малцинства и в същото време води война от консервативни позиции срещу един от идеолозите на мултикултурализма Джордж Сорос. Доскоро имахме и социалистическа партия, която обявяваше за свой основен приоритет защитата на християнските ценности, което се случи за пръв път в 130-годишната й история.

Със сигурност ситуационността, а не идеологическите или ценностните нагласи, е водеща и при позиционирането на Радев в партийната система. Може би единствено сметките за предстоящите избори стоят зад мотивацията „Прогресивна България“ да се позиционира като ляво-центристка формация вместо като всеобхватна консервативна народна партия с неидеологически профил. Тези сметки вероятно показват, че допреди 7–8 години левицата, олицетворявана от БСП, събираше около 900 хиляди гласа, които по време на политическата криза се разпиляха в различни посоки – първо към ИТН и формацията на Мая Манолова, след това към ПП, а накрая и към по-малки формации като МЕЧ и „Величие“. Част от тези гласове се трансформираха и в негласуващи.

Ако Радев успее да събере на едно място по-голямата част от тях и прибави конформистки вот, то в настоящата ситуация това би му дало предимство. В стратегически план подобен ход ще го позиционира като нова версия на БСП. В последните години лявото пространство беше разпиляно и се оказа без значимо представителство в парламента. Вероятно запълването на тази ниша е и целта на Румен Радев. Ако формацията му успее да се структурира и да изгради дългосрочен хоризонт пред себе си, подобно позициониране ще му даде и идеологически профил. Тук трябва да отбележим, че идеологическите разбирания на българските партии се придобиват почти винаги след основаването им, а не го предхождат. Така се случи и със СДС, които придобиха десен профил, защото БСП имаха изначално ляв етикет, и с НДСВ, които, въпреки че бяха оглавявани от монарх, станаха либерали от немай-къде, и с ГЕРБ, които се позиционираха като дясно-центристи, защото СДС бяха опразнили тази ниша преди това.

Днес е ред на Радев да се идеологизира като ляв и прогресивен, защото тази ниша е празна и изисква далеч по-малко усилия за запълване, отколкото консервативната и дясната ниша, които са пренаселени.

Дали тези тактики и стратегии ще имат успех в краткосрочен и дългосрочен план, предстои да разберем. Аналогията на президентския проект с НДСВ се възприема като реалистична само защото е минало достатъчно дълго време от 2001 година, което е изтрило от паметта същинската ситуация тогава. При връщането си в България цар Симеон II наистина не говореше много, но вместо него говореха най-вече икономическият и юридическият му екип. Първият беше съставен от млади юпита, работили в международни компании, които при появяването си в публичността очароваха голяма част от избирателите, а вторите бяха професори по право от Софийския университет.

При Радев не се наблюдават подобни тенденции, които да уплътнят мълчанието му и липсата на политически убеждения. Криейки екипа и програмните си намерения от своите опоненти, бившият президент ги крие и от своите привърженици. До определен момент това може и да е положителен за него тактически ход, но би могло да се премине и линия, след която позитивите могат да се превърнат в негативи. Би могло да дойде време, в което важен да стане въпросът има ли изобщо екип и убеждения бившият президент?

Към това трябва да се прибави и високото очакване, което коментатори и анализатори създадоха за проекта на Радев през последните два месеца. Докато не се е материализирала чрез хора и дела, всяка идея има идеален образ и е лесна за възприемане. При срещата на всяка идея с реалността обаче настъпва и разочарованието. Именно интегрирането на идеята в реалността ще бъде най-голямото изпитание за Радев преди изборите и най-вече след тях. Извеждането на моралния патос като основен в кампанията му би могло да доведе до рязко разочарование след изборите.

Тогава е съвсем реалистично Радев да е изправен пред дилемата да не направи правителство (нещо, което са правили всички останали партии) или да направи правителство с подкрепата на формации, които е обвинявал в неморалност (и четирите партии, които биха влезли в парламента попадат в тази категория). Ако остане само върху моралния наратив и не се структурира програмно и организационно, партията на Радев може и да не се състои в средносрочен и дългосрочен план. А това ще доведе до нова фрагментация на политическата система и нова политическа безизходица. Подобен сценарий ще ни изпрати в ситуация, при която ще е същото като преди Радев, само че с Радев. Едва ли подобен резултат би очаровал някого.

Тома Биков за вестник „Филтър“