Ники Кънчев: Братя Аргирови и един поет от Марково вдъхновиха Любо Киров за всичко, което е

7 Dni Plovdiv16.11.2026
1

Легендарният водещ Ники Кънчев се вдъхнови да пусне пост след концерта на Любо Киров в зала 1 на НДК. ЕВдъхновен от чутото и видяното, той не пропусна да отбележи, това, което е мотивирало таланта на обичания изпълнител, което има пловдивски корени:

Извън пеенето Любо Киров има един талант.

Цяла година той събира енергия по свой си начин и аз не знам откъде. Явно я диша, вижда в картини, филми, клипове, в слънцето, в песъчинките, в студения дъжд и в лицата на приятелите и дори неприятелите. Събира тази енергия атом по атом, неутрон по неутрон, акумулира я някъде в сърцето си и веднъж в годината отваря сърцето си и я раздава до последната й капчица.

Хората, които бяха снощи и в петък в зала 1 на НДК ме разбират отлично за какво пиша тук. Тези хора, сред които и аз, излязохме от залата вдъхновени, че в България имаме такъв певец, артист и човек, който продължава да вдига билото и летвата, да пее, говори, разказва, да се шегува или поне да опитва, да докосва и малки и големи с това, което им носи.

И фигури подобни на Любо светят още по-ярко сред тази пустощ наоколо и духовна немощ, в мъгли и безпросветие.

Трябват ни още и още хора като него, които преживяват, помнят, знаят, надграждат и всичко това в името на публиката си.

Малкият Любо сигурно в 6-7 клас някъде в Плевен чува по телевизора песен на братя Аргирови и великолепните стихове на поета Петър Анастасов, роден в пловдивското село Марково, преди то да стане Бевърли хилс на региона.

„Както те обичам, може би се вричам,

на звезда, която свършва своя ход.

Може би умирам, както те обичам,

но смъртта е също форма на живот.“

От тези думи тръгналото да порасва дете Киров запомнило, че „Смъртта е също форма на живот“, поне така си призна снощи от сцената. Е кажете ми дете, което се пита какво е животът, какво е смъртта, какво се случва с всички нас след края тук, такова дете и после мъж дали не се е научил да се раздава до последно, да знае че може и да няма утре /“Целуни ме, утре може да няма“/, че сме тук и сега. Carpe Diem, както казват латинците.

Е Любо е българин и си го казва по своя начин на неговата публика. И за пореден път се раздаде като за последно. И публиката оцени това, чакаше точно това.

Доказателство са тежко мокрите ризи на Любо след концерта. Човек се поти, когато се отдава на другите, когато коленичи пред тях. Е не се поти, колкото Веско Маринов, но Веско също прави и невъзможното за публиката.

За пеенето на Любо нищо не казах.

А да, сетих е: беше на живо!