Ивайло Мирчев не е виновен, че е селянин, а баща му комунист! Но това със 135-те секс-компромата от Пеевски…

Ако не ме лъже паметта, Националното радио беше мястото, където Даниел Вълчев отрони:
„Колкото повече агонизира държавата, а тя в момента агонизира,
толкова по-голяма вълна ще се вдигне“

И аз като един типичен безделник започнах да премятам тези думи в устата си, за да усетя вкуса им, или иначе казано – гузно се отдадох на мозъчна мастурбация. Какво значи една държава да агонизира? Преди всичко, ако допуснем, че това е възможно, трябва да допуснем и че държавите умират, че са смъртни (което пък неумолимо води до заключението, че преди това са били по някакъв начин живи). Ако допуснем, че държавите агонизират, редно е да наречем края на дадена държава „смърт“. Например Второто българско царство не изчезва през 1393, България не престава да съществува политически, а УМИРА, като преди това вероятно е агонизирала, но за това няма запазено свидетелство на някой тогавашен професор по обща теория на правото.

Но да приемем, че по своята природа държавите са способни да агонизират, и да вървим нататък. Какво става, когато дадена държава (в случая нашата) агонизира? Човекът го е казал: вдига се вълна: „Колкото повече агонизира държавата, толкова по-голяма вълна ще се вдигне“. Вълна обаче от какво. Доколкото държавата не е водоем, то „вълната“ трябва да е метафора. Каква пропорционална „вълна“ би предизвикала въпросната държавна „агония“. Много просто, не се ли сещате! Ще предизвика вълна на народен гняв, която ще помете сегашната власт и на нейно място ще тури нова – свръхкомпетентна и свръхморална.

Професор Вълчев божем е умен човек, но не го е срам да разиграва тези най-евтини медийни пинизи: няма държава (или е в „агония“), шири се бандитизъм, ударили сме дъното и няма вече накъде да пропадаме, загиваме, изнемогваме, чужденците ни се чудят как още сме живи! И когато всичко това стане ясно, време е да научим кой е спасителят, кой е богатирът на бял кон, който ще ни отърве от мъчителната „агония“. Не може да дойде избавител, ако не сме повярвали, че сме в трагедия (или „агония“), че изпитваме крещяща нужда от избавление. Въпросът е кой е избавителят във версията на Даниел Вълчев. Позволете ми да направя прогнозата, че в един момент ще се окаже, че е самият той, издигнат от дискретния си политически клуб.

Следващият богатир изобщо не ми е интересен – ще изгрее, ще поблещи малко, пък после ще залезе като всички нему подобни досега. Интересна ми е „агонията“. Не само по Вълчевата дефиниция. Когато наближат някакви избори, всички, които не са на софрата, започват да вият за кризи и катастрофи.

Българинът (оня величавият и косматият, дето си го знаете) поединично и като част от колектива е много податлив на внушения и това винаги е работило за политическата пропаганда. В един разказ (доколкото помня това беше „Видът ти е съвсем болен“ на Алан Маршал от сборника „Мирише на изгоряло“ / „Разкажи ни за пуйката, Джо“) ставаше дума за тава, как неколцина зевзеци се наговарят да се бъзикат със свой приятел, като всеки път, когато и където го срещнат, заедно и поотделно да му казват загрижено: „Ау, колко зле изглеждаш! Да не си болен?“. И като чул това няколко пъти от неколцина различни хора в различно време, накрая човекът наистина се разболял. Така и на един електорат, когато няколко различни авторитетни говорители от няколко различни авторитетни медии му кажат, че няма държава, че е ударил дъното, че го изсмукват вътрешни и външни паразити и че агонизира – накрая наистина ще се разболее. Лошото е, че в този случай електоратът не се разболява физически, а психически, или накратко казано – откача.

Интересна ми е „агонията“ и заради това, че преди няколко дни публикувах едно твърде добро свое интервю с Любомир Дацов (добро не заради интервюиращия, а заради събеседника), през което „агонията“ изглежда по много внезапен начин. Оказва се, че през последните година-две икономиката се развива по приказен начин, всичко върви от добре на добре и дори икономиката прегрява заради това чудовищно потребление, на което сме свидетели. Попитах: откъде се взимат парите за това потребление? И останах учуден, че всъщност наистина си ги има, именно поради изключителните икономически условия. Технически причините за забогатяването на хората, а оттам и за истеричното потребление, са две: 1.) Конкуренцията между работодателите, предизвикана от недостига на кадри: работодателите вдигат заплатите, за да задържат служителите си или респективно да отмъкнат служителите на конкуренцията; 2.) Банките кредитират като луди, а хората теглят кредити, като им се ще да вярват, че добрите времена няма да свършат никога и ще могат да си ги обслужват. Това е. И в такъв случай аз ще кажа: „Дай, Боже, такава „агония“ всекиму!“. Иначе сме бедни и мрем от глад…

Но тогава откъде това отчаяние? Откъде този плач по „агонията“ и тази горестна надежда по надигащата се „вълна“, която за пореден път „ще помете статуквото“ и „ще рестартира системата“? Ще ви кажа. Дух на апокалиптичност наистина витае над националната съвест и той не е свързан с чревоугодието и потреблението. Наистина се усеща дъх на гнилоч и обреченост. Държава агонизира, защото гние, а гние откъм главата, тоест откъм Народното събрание. Какво става там? Миналата събота Ивайло Мирчев – съпредседател, диарх на ППДБ+ – ни попари с горчивото узнаване:
Пеевски държи около 135 депутати със секс компромати,
корупционни скандали или пари

Според Мирчев черните овци в задружното парламентарно стадо се делят на три вида:

Такива, на които Пеевски плаща;
Такива, които Пеевски държи със сексуални компромати;
Такива, които Пеевски държи с корупционни компромати.

На времето имаше, а вероятно и още го има, но не съм го мяркал отдавна по телевизията (не че аз гледам телевизия) един човек на име Тихомир Безлов, който всяка година излизаше с доклад за корупцията – колко е, на каква стойност, кого обхваща и прочее. И винаги съм се питал: откъде, аджеба, този човек знае това, да не би да му докладват всички, които дават и взимат подкупи? И ако е така, ако наистина знае точния размер на корупцията и участниците в нея, защо е в телевизията, а не в прокуратурата да я сезира, както е длъжен всеки гражданин? Така и Иво Мирчев (между другото, тук искам да изразя своето възмущение от начина, по който някои хора нападат Иво Мирчев – никой не е виновен, че е селянин; никой не е виновен, че баща му е комунистически функционер). Ами като знаеш, че има корумпирани депутати, защо ги укриваш? Защо не ги дадеш на прокуратурата? Или ще кажеш: нямам доказателства! Ами като нямаш доказателства, значи говориш клевети и трябва да те съдят теб!

На колко депутати Пеевски плаща? Как им плаща? По колко им плаща? Има ли сред тях такива от ППДБ+?

Какви са тия секс компромати, които могат да бъдат публикувани и да съсипят всеки депутат (защото това е компромат – съкратено от „компрометиращ материал“ – нещо, което е доказано и може да те компрометира, когато стане публично)? Видеозаписи на секиши с участието на държания от Пеевски депутат? Показания под клетва на проститутки?

Какво значи „корупционни компромати“? Как се доказва корупцията? С фактури? Със самопризнания след изтезания. С видеозаписи, които се вижда как се предават парите и се чува за какво се плаща?

И най-сетне какво означава „Пеевски държи 135 депутати“? Какво значи „държи“ – че може да ги изнуди да вършат, каквото им каже, включително и да гласуват? Че то ако беше така, Пеевски може да промени и конституцията, нежели само да управлява абсолютно еднолично! И изобщо Иво Мирчев чува ли се какво говори? Мисли ли, преди да говори?

Народът слуша досущ като онзи герой на Алан Маршал и слушайки, откача. Да, в този смисъл Даниел Вълчев е прав. Ако народът, ако електоратът започне масово да приема за чиста монета такива глупости като тези на Иво Мирчев, то държавата наистина агонизира по един особено печален начин. Когато избирателят, който е призван на избори да вземе най-важното решение, се окаже безкритичен, тогава демокрацията ще умре, стига да не е вече отдавна мъртва по други причини.

Прав е Вълчев да говори за „агония“ и „вълна“, защото знае, че ще му върже. И както ще му повярват за агонията, така ще му повярват и за избавителя, когато дойде време да го посочи. И ако посочи някого от семейство Барка (между другото, твърде смислени политици и военни), ще станем съвсем като Картаген, който трябва да бъде разрушен, нъл тъй…

Иван Стамболов – Сула, за вестник „Труд“.