Никога не сте чели такъв материал за български прзидент в DW: Генерал, който губи битки и съратници, остана му фалцет до пенсия

Изявлението на президента Румен Радев на излитане за Япония на практика е признание за стратегическата безперспективност, която сам си причини с искането си за референдум за еврото. Защото той вече не само се позиционира като ключов противник на завършването на евроинтеграцията на България, но и се самолиши от перспективата да се превърне в антикорупционна алтернатива на властта с по-широк знаменател от алтернативите под партийни знамена.

И чрез Конституционния съд не може да повлияе за еврозоната

Президентът вече няма институционален изход за политическа експанзия, освен да остане в окопна отбрана на референдумния си рубеж. Задейства единствено останалата му възможност да сезира Конституционния съд за отказа на председателката на парламента Наталия Киселова да допусне разглеждането на референдума. Но дори и КС да отмени нейния акт, ще минат седмици, преди съдът да се произнесе и преди, дори той да задължи парламента да разгледа предложението на президента, то да бъде вкарано в зала и гласувано (въпреки че има заявено мнозинство, че ще бъде отхвърлено). Т.е. това няма да се случи преди 4 юни, когато ще бъде обявен конвергентният доклад, за да може да му повлияе, каквато бе една от целите на Радев. Ако изобщо се стигне до гласуване на референдума в пленарна зала, то най-вероятно няма да се случи и в оставащия около месец след това, когато Съветът на ЕС евентуално ще вземе окончателното решение за влизането ни в еврозоната от 1 януари 2026 година.

Не търси дебат, а подклажда страхове

В полуофициалното си обръщение президентът патетично заяви, че „пътят към валутата не минава през трупа на демокрацията“ – с неубедителното оправдание, че референдумът не е против еврото, а цели да предизвика дебат, защото инициативата в 12 без пет е тъкмо опит за ръчна спирачка на еврото, а не дебат, който всъщност е започнал още преди 20 години. С фалшива загриженост направи внушения за очаквано увеличение на цените, манипулативно позовавайки се на опита на Хърватия, без да я назове, но не каза какво сам е направил досега да убеди хората в ползата от еврото, в която довчера сам вярваше.

Радев издигна лозунга, че „солидарността е по-важна от валутата“ и се обяви за едва ли не единствения останал представител на „бедните, безгласните и несъгласните“. Но не допуска, че присъединяването ни към еврозоната може да е именно път към това бедните и безгласните да са по-малко бедни и по-гласни, а оттам и по-съгласни с европейското бъдеще на страната – подобно на много леви хора, като Крум Зарков, Атанас Пеканов, Ивайло Калфин (някои от тях бяха и негови сътрудници и съратници). Вместо това Радев предпочита да държи бедните, безгласните и несъгласните в плен на собствените им страхове, за да си останат такива, каквито ги описва. Истинският дебат за европейското бъдеще на България и преди, и след еврозоната така или иначе няма как да не е в рамките на традиционата политическа матрица дясно-ляво. И това може да е дебат за плосък или пропорционален данък, за регионалните диспропорции, за равния достъп до качествено образование и здравеопазване, за доходи и работни места в условия на бързи високотехнологични трансформации и пр., и пр. Но такъв дебат и битки могат да водят отговорни и системни политици, а не такива, които се спускат по пистата на популизма и то от върха на най-високата камбанария на държавната власт.

С аферата „Боташ“ проруският президент вече е и протурски

С аферата „Боташ“, за която най-малкото носи политическа отговорност заради назначеното от него служебно правителство, което я сътвори, президентът губи точки и в другия електорален спектър, от който досега черпеше подкрепа. С проруските си позиции и с акцията си срещу еврото той загърби онези демократични и проевропейски избиратели, които гласуваха за него на президентските избори. Ще ги загуби до един, ако аферата се окаже и корупционна, а не само плод на въпиюща некомпетентност. В същото време обаче той може да загуби и симпатиите на проруски избиратели, защото изведнъж се е оказал протурски президент. За разлика от първите избиратели, при които между проруско и протурско няма особена разлика, при вторите надделяват образите на Русия като освободител и на Турция като поробител.

Генерал, останал без офицери

Ако българският политически живот в последните няколко години е дълбоко разделен по осите корупция-антикорупция и Изток-Запад, с поведението си Румен Радев се позиционира в много тесен, проруски, евроскептичен и популистки спектър. На всичкото отгоре остава и без съратници, които ще са му крайно необходими, ако изобщо се престраши да слезе на партийно-политическия терен. Освен гореспоменатите, с назначаването на близки свои хора като Иво Христов и Лазар Лазаров в Комисията за защита от дискриминация той показва, че или е напуснат и от други, които предпочитат да ги трудоустрои, или се е погрижил за тях, защото така или иначе няма намерение да сдава предсрочно президентския си пост. То би било и неразумно да излиза сам от „Дондуков“ 2 не само защото няма да може да си наметне героичния плащ на пълководеца, предизвикал и спечелил референдум и повел народа нанякъде си, а и защото успя да раздели твърде много народ, за да може да поведе достатъчно много от него.

Костадин Костадинов няма да приеме Радев да му е шеф

Нещо повече, пълководци има не един и двама и те ожесточено се бият в парламента, а той ще трябва да бъде заложник на неизбежно растящите им, по самата природа на популизма, искания. Освен че не разполага с опита и уменията на Костадин Костадинов, който едва ли ще изтърпи лидерство на Радев на този терен, президентът вече доказа, че трудно може да привлича и задържа съратници.

Така че на президента не му остава друг хоризонт, освен да си доизкара мандата във фалцетно говорене за народовластие, антикорупция и суверенитет, без да има институционални лостове и политически перспективи да бъде сериозна алтернатива, която евентуално да преконфигурира политическата картина в страната.

Веселин Стойнев, „Дойче Веле“