Политически инфлуенсър от Германия смълча България: Що ти трябваше, Бойко?

Що ти трябваше, Бойко?

Що ти трябваше, Бойко, да водиш този народ – разкъсан между калта на миналото и блясъка на една далечна, чужда за него Европа?

Що ти трябваше, Бойко, да водиш напред народ, който упорито гледа назад?

Да му показваш пътища, когато той избира калта.

Да му строиш магистрали, докато душата му скърца по старите разбити друми.

Що ти трябваше да чертаеш посока, когато той се върти в кръг и нарича това „стабилност“?

Що ти трябваше да му показваш пътища, когато той обича кривите коларски следи?

Остави го… в задимената стая, с мирис на дърва, ракия и спомени, да въздиша по портретите от миналото, окичени като икони на една изгубена сигурност.

Да си живее в познатото, макар и бедно, но свое.

Да се утешава с вчерашния ден, докато утрешният остава далечен и чужд.

Що ти трябваше да му даваш Европа, когато му е по-уютно между носталгия и страх?

Да мечтае за чуждия стандарт, но да бяга от чуждите правила.

Да иска доходи от бъдещето, с мислене от миналото.

Да иска немски заплати със съветски навици, да говори за бъдеще – с мислене, закотвено във вчерашния ден.

Що ти трябваше да го водиш към Шенген, да отваряш граници и хоризонти, когато в главата му още има селски стобори и каменни зидове?

Що ти трябваше да го водиш към еврото, да сменяш левa със стабилната обща европейска валута, да търсиш сигурност за банки и икономика, да го доближаваш до клуба на развитите държави…, когато той стиска старото, не защото е по-добро, а защото е познато?
Когато се страхува от промяната, дори когато тя носи ред, когато носи стабилност.

Що ти трябваше да вдигаш мостове, тунели през планини, виадукти над пропасти, когато най-дълбоките пропасти остават в съзнанието му?

Да скъсяваш разстоянията по картата, докато разстоянието до промяната остава безкрайно?

Що ти трябваше да чистиш водата, да подреждаш градове, да строиш пречиствателни станции, да сменяш тръби и канали, да превръщаш сметищата в заводи…, когато сметището в мисленето остава непокътнато?

Що ти трябваше да садиш цветя по площади, да правиш паркове и градини, когато бурените вътре в човека никой не иска да изкорени?

Що ти трябваше да инвестираш в знание, когато самоувереното незнание крещи най-силно?

Да строиш училища и детски градини, да наливаш средства в образование, когато е по-лесно да се „знае всичко“, без да се учи нищо?

Когато мнението тежи повече от знанието, а шумът заглушава разума.

Що ти трябваше да инвестираш в медицината с лекари, съвременна техника, с грижа, с модерна медицина и усилие, когато слухът е по-силен от науката, а страхът – по-убедителен от разума?

Когато истината се губи между съмнения и измислици, а фактът се подменя с удобна версия.

Що ти трябваше да говориш за ред, когато хаосът е удобен?

Да настояваш за закон, когато беззаконието минава за хитрост?

Да изискваш отговорност, когато безотговорността е навик?

Що ти трябваше да даваш възможности, когато те изискват усилие?

Да създаваш работа, когато по-лесно е да се чака?

Да градиш икономика, когато по-лесно е да се обвинява?

Що ти трябваше да отваряш врати, когато мнозина предпочитат да стоят пред тях и да чакат някой друг да ги отвори докрай?

Истината е проста и неудобна: не всеки иска да върви напред. Някои искат само да изглежда, че вървят.

Народът не обича огледалото, ако в него вижда повече, отколкото иска да признае.

Той обича приказките, лесните думи, меките обещания, бъдещето без усилие, успеха без цена.

Днес ще ръкопляска. Утре ще отрича. Вдругиден ще чака нов спасител. И така – в кръг.

От надежда – към разочарование. От вяра – към съмнение. От очакване – към ново очакване. Без да се направи крачката, която променя всичко.

Защото не е трудно да се построят пътища. Не е трудно да се даде шанс. Не е трудно да се отвори врата.

Трудното е някой да реши да тръгне по този път. Трудното е да поеме отговорност за посоката. Трудното е да избере промяната… и да остане в нея.

От профила във фейсбук на Люси Белинда