Легендарен журналист взе думата и сега всички коментират това: Бойко Борисов – премиер

През 1992 г. след разпадането на СССР американският политолог Франсис Фукуяма в книгата си „Краят на историята и последният човек“ провъзгласи, че либералната демокрация е крайната точка от еволюцията на човека и финалната форма на човешкото управление. Дали либералната демокрация се оказа крайна точка на еволюцията и на нас българите, е спорно. Но, че Бойко Борисов написа краят на историята като последният ни автентичен министър-председател е абсолютно безспорно.

Тази мисъл ми хрумна, когато в разгара на протеста срещу бюджета лидерът на ГЕРБ събра журналистите и с безапелационен вид ги информира: „Свиках Съвета за съвместно управление и им казах, че изтегляме бюджета. След малко министър-председателят ще ви съобщи какво съм решил“. И наистина след малко „министър-председателят Желязков“ чинно предаде какво му е наредил мандатоносителят.

На първо четене този епизод ми се стори смешен. Кой може да разпорежда на министър – председателя?! Царят! Борисов Трети! Или Четвърти. Какви ги говори опозицията, че в България имало диктатура, която пленила институциите и дори цялата държава. Каква диктатура? Ние сме си направо класическа конституционна монархия.

Но като се размислих, видях, че тази история въобще не е смешна, а по-скоро трагична. Защото Борисов, разбира се, не е цар. Само е охранявал царя. Но Борисов, за добро или за лошо, е последният ни автентичен министър-председател. След него в тази област настъпи необратима криза в жанра и започнахме да наблюдаваме с ужас някаква премиерска трагикомедия.

След Борисов в рамките на 5 години през сцената преминаха за кратко общо 10 премиери, от които 6 служебни и 1 полу-ротационен, тъй като до следващия не се стигна, назначавани по ум, по красота, по домова книга и по дявол знае какво. Общо взето, куцо и сакато се извървя през премиерския кабинет на „Дондуков“ 1 – най-важният и най-овластеният в държавата. По едно време постът министър-председател толкова се обезцени, че когато Слави, изненадващо или закономерно, с оглед деградацията на електоралния корпус, спечели изборите, съвсем не на майтап предложи за премиер един човек, чиято квалификация беше да продава шнорхели и плавници. Май че се казваше Николов или Йолов, нещо подобно, не съм сигурен. Това бе наистина краят на историята. На българската.

Защо ги припомням тези неща? Защото с протести или без протести, все някога, сегашната управленска коалиция ще си тръгне. Самият мандатоносител призна, че краката й се клатят от самото начало, а бюджетът, който внесоха не му харесва и на самия него.

Но какво правим оттук нататък? Кой ще е следващият премиер? Кой? През последните 35 години винаги е имало ясен отговор на този въпрос.

1990-а се знаеше, че ако БСП спечели изборите, Луканов ще е министър-председател.

След като СДС взе властта с „малко, но завинаги“ беше ясно, че Филип Димитров ще е премиер, колкото и на Костов да не му се искаше, виждайки себе си на върха.

След катастрофалното управление на проф. Любен Беров, когато държавата безпардонно се командореше от корпорацията Мултигруп, половин година преди изборите през 1994 г. социолозите даваха солидна преднина на социалистите и беше публична тайна, че младият им лидер Жан Виденов, въпреки абсолютната си неопитност, ще седне в премиерското кресло.

Когато през декември 1996 г. дойде време Виденов да хвърли кърпата, Костов вече загряваше на тъча. Беше преобразувал СДС в партия лично на негово подчинение, хиперинфлацията опустошаваше спестяванията на народа и беше пределно ясно, че през лятото на 1997-а той ще е следващият министър-председател. Както и стана. И стана тя, каквато стана. Синьото правителство воглаве с безмилостния си Командир, обърна държавата на бащиния и разпродаде 40 млрд. държавни активи за жълти стотинки на свои партийни другари, но, кой знае защо, най-много на ченгетата от ДС.

След като им свърши работата, генералите от „Монтерей“ му ритнаха столчето и докараха росен-пресен монарха Сакскобурготски от Мадрид.

Старите комунисти псуваха, старите баби плакаха, но, така или иначе, никой по света и у нас не се съмняваше, че Сакскобурготски ще влезе в историята като първия и несъмнено последен монарх станал министър-председател. Когато му дойде времето, и най-вече когато си върна имотите, Царя загуби интерес към управлението на държавата и така трасира пътя към властта на Тройната коалиция. И още година преди края на мандата на НДСВ и ДПС за никого не беше тайна, че следващият министър-председател ще е Станишев като лидер на най-голямата партия в момента. Между впрочем, той също влезе в книгата на рекордите Гинес, като първия човек в света, чието първо работно място е министър-председател.

И така стигаме до края на нашата история и последния автентичен български министър-председател. Някъде около две години преди парламентарните избори през 2009 г. никой не се съмняваше, че след тях новият премиер ще се казва Бойко Борисов. Всъщност още през 2004 г/!!/ генералите в „Монтерей“ намеквали, че когато се изхаби царя, Борисов ще го наследи. Познаха. Едва ли са подозирали обаче, че Борисов ще стане най-дълго управлявалият премиер в българската история – цели 3606 дни срещу 3391 на др. Станко Тодоров от БКП.

Но да си дойдем на думата. Ако коалицията, все пак, се разпадне, кой ще бъде следващият премиер? За пръв път от 35 г. този въпрос е без отговор! Никога България не е изпадала в такава безпътица.

Костадин Костадинов? Не. Целият националистически електорат сумарно никога не е надвишавал 300 хил. Не стигат. Няма и съюзници. Трябва да внася от Русия, от Китай или от БРИКС.

Академик Денков? Вече се запознахме с уменията му.

Зафиров? Може, но в някой друг живот. А в този БСП повече няма да влезе в парламента.

Или Слави пак да предложи Николов ли, Йолов ли…Не помня там как беше. Но и ИТН най-вероятно ще гледат следващия парламент по телевизията. Може и по тяхната „7/8.“

Гълъб Донев, Главчев, Боже опази!

Професорите Герджиков, Близнашки? Те са вече достолепни пенсионери.

Разни „величия“ и „мечове“ се колят безжалостно в опозиция и по радио К2, придавайки на политическата какафония завършен вид.

А, може би, пак Росен Желязков? Хм.

Имам усещането, че ако отново се стигне дотам, този път първият избор ще е Борисов. Повече несполучливи експерименти няма да има. Не е нормално премиер-министърът да изпълнява заповеди. По-нормално е да ги получава като вицепремиер. Примерно.

Автор: Паун Цонев, легендарен журналист от Пресгрупа „168 часа“