Кирил Петков вие от болка! Кеворкян излезе и го разби за еротиката му, за свинщината, за ексхибиционизма му

Покрай еротичните задевки на Кирчо и думата „парапет“ придоби нов смисъл. Но ние свикваме с всяка свинщина. Свикваме с всичко – сякаш всяка заран се събуждаме с памет, промита с някакъв дезинфектант, нова-новеничка.

А Кирчовия парапет си е най-ясният символ на онова, в което пребиваваме – някаква мазня извън Времето.  Всичко, което правим – или по-скоро симулираме, че правим – неизменно ни отвежда към Парапета. Властта, изборите, говоренето – дори езикът, който би трябвало да е най-издръжлив на изпитания – всичко е напарапетвано.

Това, което ни казват, е едно напарапетване, нищо повече, като онова другото – истинското, пред окото на камерата, която те записва. Знаеш, че те гледат или ще те гледат, рано или късно, обаче се парапетиш.

Знаеш, че говориш глупости, обаче с кеф се напарапетваш. А баламите приемат и това, и всичко останало. Приемат да са свидетели на мърсуване, накъдето и да погледнат – и каквото и да чуят.

Свършваме, буквално приключваме – но и това не плаши никого. Не ни искат за съседи – а ние мяучим за някакъв Шенген. Не ни искат, защото е очевидно, че посягаме дори на самите себе си.

Всичко, което правим, ни отвежда в Нищото. Да съществуваш на инат – това е нашата рецепта. Да съществуваш на майтап – това също, след като и напарапетването минава за майтап. Сякаш нищо не проумяваме. Дори и в лудницата са по-наясно със себе си.

И нищо не може да ни стресне или поне да ни накара да се замислим.

А Менюто на Свършека стремително се увеличава: някой подхвърля, че ще има режим на тока, но никой не му обръща внимание; токът в България е най-скъп в Европа; два милиона българи са енергийно бедни; 15 хиляди умират всяка година от лошия въздух – но няма кой да направи нова версия на филма „Дишай“, който разбуни тоталитарна България  – късните антикомунисти са заети да се дървят край Парапета; работещите бедни стремглаво се увеличават; все повече се храним с чужди боклуци; инвестициите ги няма никакви – но това изобщо не трогва папагалите от „пазарните“ институти.

И още: 240 години щели да са нужни, за да стигнем германците по доходи – майната им на германците, викаме ние – и това ни е достатъчно.

Ей, дали пък целокупното население не е било в някой момент, в тъмна доба, напарапетено? Казват му, че половин турско робство ще е нужно, за да стигнем германците – а то не се и замисля. Защо тогава беше целият този зор с турците?

Костов казваше: „Целият Преход се превърна в едно приспособяване“. Така е – принудиха ни да се приспособим към собствените си крадльовци, че и бездарници отгоре.

За повечето безхаберници от Властта още отначало си е ясно, че ще си останат все край Парапета, че са си за там, за никъде другаде, те за другаде и не бързат.

Парапетът е пилонът, на който ще развяват знамената си.

Повечето от въпросните типове ми напомнят за думите, с които един автор представяше героя си: „Той беше на 42 години и скоро щеше да навърши тринайсет“.

На колко години са нашите лакомници за власт – ние никога не си задаваме този въпрос. Дори, когато е очевидно, че от тях не може да се очаква нищо сериозно. Мисленето им е воднисто, злословието е тяхната страст.

Те не знаят, и никога не са знаели, че сметките винаги се плащат от обикновените хора, които те презират. А са и достатъчно глупави и не крият това.

Край Парапета не може да се роди и една-едничка свястна мисъл. Това са хора без всякакви задръжки. Те само ще се подсмихнат, а може и да не те разберат, ако им кажеш, че са превърнали „политиката“ в евтино проституиране.

Вече съм склонен да мисля, че парапетното изстъпление на ПростоКирчо не е породено от някакъв моментен, неудържим нагон, с който той не може да се справи. Вероятно става дума за нещо друго, за особен вид ексхибиционизъм, който той ни натрапва, понеже смята, че това му носи някакви облаги в битката за вниманието и одобрението на простолюдието. То ще бъде впечатлено от действията му – така смята Кирчо, който е наясно със съществуването на камера и че всичко  край парапета се записва.

Така или иначе, той брутално опозори една жена, което обаче не се отрази изобщо на самочувствието й. Парапетните герои сякаш са някакви нашенски робокопи, чиито тенекии са неуязвими от морални изисквания и правила.

Ексхибиционизмът на Кирчо е безподобен. Общата памет на публиката сякаш се срамува да съхранява проявите й, а и не желае някой да ги обяснява. Все пак, мнозина все още помнят, как той брутално преиначи една своя мимолетна/коридорна среща с президента Байдън.

Сега пък, покрай президентските избори в САЩ, при липсата на свидетелства за близост с Тръмп, Кирчо публикува своя снимка с Майк Помпео. Това беше намек за някакви специални отношения, ако се има предвид, че Помпео е и бивш шеф на ЦРУ.

Господ да ни е на помощ, ако американците са разчитали на някаква информация от нашия Парапет.

Сиамският близнак на Кирчо – Асен Василев – пък си пада по друга марка ексхибиционизъм: разголва се, като послъгва, дори тогава, когато това е напълно безсмислено, защото е хванат по бели гащи. Сякаш иска да бъде признат за Лъжльо Номер едно на Републиката. Все още не е потвърдил, например, дали наистина не е знаел за далаверата на кирчовци с руски газ, за която цял свят научи. Сега пък го налегна друга краткосрочна амнезия – не си спомня, на чии рождени дни е бил гостенин. И прави това с най-лъчезарната физиономия, която можете да си представите.

Тия хора са достойни за едно по-сериозно проучване. Мога само да предоставя заглавието му: „Ексхибиционисти чоплят разума на държавата“.

Дейвид Оуен, добре известният външен министър на Великобритания, но също и здравен министър, навремето написа една забележителна книга – „Болестите на властта“, издадена тук преди петнайсетина години от „Прозорец“. Особено последователно и задълбочено Оуен изследва проявите на „Синдрома на хюбриса“ – иначе казано, прояви на надменност, високомерие, опиянение от властта – или като обобщение„Нарцистична склонност да се гледа на света предимно като на арена, където те/властниците могат да упражняват властта си и да търсят слава, а не като място с проблеми, към които трябва да се подходи прагматично, не от гледна точка на собствените си интереси“.

В мнозина от нашите крайпарапетни герои могат да бъдат разпознати, ако не признаците, то поне наченките на този синдром. Пак се свеним, пак тази наша дебилна свенливост надделява и никой не пише за тия неща.

Тази година „10 ноември“ мина почти незабелязано. Дори късните антикомунисти пропуснаха да измрънкат нещо за „увисналата челюст на Живков“ – сякаш те имат някаква заслуга за това.

Всички имат полза от Забравата – и никой вече не претендира, че притежава нотариален акт за Времето.

Спореха, чии са „развалините“ – но и това приключи, и това не ги интересува.

Още по-малко ги интересува онова, което е останало от Народа.

От профила във фейсбук на легендарния журналист Кеворк Кеворкян